Основни принципи за общуване и обучение на папагал в дома ни

автор: Милко Ачев

 

Общуване между видовете

Общуването между живите същества е това, което поражда чувствата и реакциите, което изгражда връзки между тях, както и това, което разрушава вече създадени връзки.  В процеса на еволюцията общуването като инструмент опосредстващ контактите между живите същества постига изключително развитие заедно с развитието на възможностите на мозъка да възприема, обработва и генерира информация.  Най-висша степен на развитие в това отношение се достига при хората, където речта се превръща в най-мощен инструмент за общуване.  Няма спор по въпроса, че тази възможност е развита в немалка степен и при животните.  Те общуват по между си така както и хората.

Всеки стопанин на животно си е мечтал да може да разбира езика на животните, да може да общува с тях.  Това е детска мечта на много хора.  В особена степен това важи за стопаните на домашни любимци – диви животни, каквито например са папагалите.  От голямо значение за добруването на папагалите в дома ни както и за това ние самите да можем да изпитаме пълна радост от домашния ни любимец е способността ни, умението ни да ги научим да живеят в нашия дом, в тази изключително непривична за тях среда.  Да можем да им “кажем” кое е добре да правят и кое не.  Да можем да им “кажем” кога искаме да се приберат в клетката си, да можем да им “кажем” да не гризат мебелите и книгите ни, да можем да им “кажем” да извършват физиологичните си нужди на точно определено за целта място, да можем да им “кажем” колко много ги обичаме и т.н.

Абсолютно същата необходимост съществува и по отношение на това ние да можем да разбираме какво ни “казват” те.  Да можем да разберем кога са притеснени, кога са доволни, кога ни имат доверие, кога изпълняват желанията ни от страх и т.н.  С други думи, пак опираме до същия този процес – общуването.  С тази разлика, че междувидовото общуване е по-различно от обикновените разговори помежду ни.

Хората до такава степен сме свикнали с речта като инструмент за осъществяване на така необходимата комуникация помежду ни, че неволно пренасяме това и върху животните.  В момент, когато например сме подразнени от нещо, което птицата следвайки изградените през хилядолетията инстинкти е направила в дома ни, ние кога неволно, кога съзнателно я “сгълчаваме” като при това често сме абсолютно убедени, че животното “ни разбира много добре като му се караме”.  По същия начин ние несъзнателно придаваме човешки мисли и усещания на животните (виж темата за антропоморфизма по-долу).  Вместо да се опитаме да анализираме и да разберем езика на животното, ние автоматично се поставяме (доколкото това изобщо е възможно) в ситуацията, в която е то и правим изводи на базата на това какво бихме правили ние в тази ситуация, как бихме реагирали ние.  За жалост в огромното болшинство от случаи такъв подход е неуспешен.  Нещо повече – много често такъв подход след време води до изграждане на нежелани действия и поведения от животните, до разрушаване на връзката между нас.

В тази статия ще разкажа за най-основните принципи, които е добре да спазваме грижейки се за папагал в дома ни.  За това как да “кажем” на папагала ни какво желаем в определен момент, как да подхождаме за да имаме успех в разгадаването на това, което те ни казват.  Очевидно това създава най-големи трудности особено при начинаещите стопани на папагали.  Когато прилагането на тези принципи се автоматизира у нас и започнем да го правим редовно и по един и същ начин, тогава ще можем да постигнем истински успех във възпитаването и обучението на папагала ни, в изграждането на доверие между птицата и стопанина.

Пример с ръмженето при жакото

Примерът, който ще дам с ръмженето е само един частен случай.  Всъщност такива примери изобилстват в практиката ни с отглеждане на папагал в дома ни.  Ако се замислим и се опитаме да анализираме безпристрастно различните ситуации ще се изненадаме колко много подобни примери можем да открием.

Папагалите жако са известни с това, че ръмжат срещу хора или вещи в околната среда, които ги стресират, които те чувстват като заплаха.  Всеки стопанин на жако се е сблъсквал с това като различните хора подхождат по различен начин в такава ситуация.  Лично аз, когато в началото Джаки понечваше да ръмжи срещу мен просто се отдръпвах от “периметъра” му.  Ръмженето на жакото означава само едно нещо: “Страхувам се! Виж колко съм страшен! Аз мога да те изям, ако не се махнеш веднага!”.  Реагирайки по този начин аз постигах две неща едновременно.  От една страна премахвах източника на стрес и уплаха за животното и от друга страна му показвах, че уважавам неговите тревоги и страхове.  С течение на времето, когато това се повтори многократно птицата започва да разбира, че този човек няма да й причини зло.  Че този човек разбира езика й.

Разбира се има моменти, когато отдръпването не може да се приложи.  Например, когато се налага да сложим храна или вода в клетката, когато се налага да почистим.  Това, което аз правех беше винаги да извършвам тези действия по едно и също време и по един и същ начин като винаги извършвах тези задачи накуп.  Защо така? Защото по този начин птицата най-бързо и лесно престава да възприема това като заплаха.  Папагалите са изключително интелигентни същества.  Когато правим тези неща винаги по едно и също време те бързо се научават да очакват, че това ще се случи.  За тях неочакваните и внезапни промени в околната среда са най-стресиращи.  Защото точно това е начинът, по който действат хищниците – нападат внезапно и неочаквано.  Създавайки рутина, “ритуали” в дома особено когато извършваме действията свързани с навлизане в територията на животното са много важни за премахване на стреса им, за свикването към живот с нас, за изграждане на доверие към нас.  Освен това, извършвайки всички тези действия (сменяне на храна и вода и почистване на клетката) заедно също води до причиняване на по-малко стрес у животното.  Според мен е доста спорно дали папагала осъзнава като нещо добро за него почистването на клетката му.  В природата никой не им почиства територията.  За това като комбинираме това действие с даването на храна и прясна вода, птиците свикват да го приемат като нещо добро – при почистване на клетката те получават храна и прясна вода, а не просто една изчистена клетка.

Но нека да се върнем към темата за граченето.  Разказах ви как реагирах аз в тази ситуация и защо.  Някои стопани обаче смятат, че ръмженето е нещо недобро и трябва да бъде премахнато колкото може по-скоро.  Веднага искам да кажа, че не мисля, че това се прави съзнателно или с недобро намерение.  По-скоро обратното.  Вярвам, че тези стопани искат да постигнат това с най-добри намерения, надявайки се, че по този начин правят папагала си по-щастлив и по-доволен.  Опасявам се, че този подход отново е пример как подхождаме към реакциите на животните мерейки с нашия, човешки аршин.  Оказва се, че на нас не ни “харесва” езика на птицата и искаме да я “отучим” от използването му.  А дали не е по-добре, ако просто се опитаме да проявим разбиране като оставим “речника” на папагала на мира и да направим така, че да не се налага той да използува тези свои “изразни средства”?  Да направим така, че той да не ни казва, че се страхува?  Да, със сигурност първото е по-лесно и ни устройва повече.  По-добре той да се съобрази с това, че на нас не ни харесва това негово изразно средство, отколкото ние да се съобразим с това, че на него не му харесва това, което правим ние...

С цел да “спрат” ръмженето стопаните прибягват до всевъзможни хитрости.  Един пример за такава хитрост е да отговарят на ръмженето с ръмженеJ  Нека се опитаме да анализираме този подход за да разберем какви може да бъдат възможните последици от това.

В някои случаи това може да е успешна тактика, в други случаи може да доведе точно до обратния ефект – до поддържане и насърчаване на ръмженето.  Не е изключен и един трети възможен изход– ръмженето да бъде прието от птицата по начина, по който тя самата го използува – тоест като заканителен звук, като заплаха.  Жакото използува този звук за да “плаши” с него, когато се чувства застрашено.  Знаем, че папагалите имат изключително силно развита способност да разчитат дори най-незабележими промени в изражението ни, в интонацията ни, в движенията ни, които са свързани с моментното ни състояние на афект.  За това, в зависимост от емоцията, която човек влага издавайки този звук и от индивидуалните особености на папагала е възможен всеки от трите изходи.

Принципи на поведението

Принципът, на базата на който можем да преценим каква ще бъде реакцията на папагала не е никак сложен.  Това е законът за развитие на всяко поведение.  Перефразиран, той гласи следното:

Ако в резултат на поведението/действието на папагала (или кое да е друго живо същество) той получава нещо, което харесва (говорим за повтарящи се събития а не за еднократни такива), тогава въпросното му действие/поведение ще се усилва, ще се задълбочава.  Ако в резултат на поведението/действието на папагала той получава нещо, което НЕ харесва, тогава проявяването на това поведение / действие ще намалява до пълното му изчезване.

Нормално е да искаме да получаваме “награда”, нещо хубаво, и да постъпваме по начин, който ще доведе до получаването на тази награда.  Поведението на всяко живо същество в природата се обуславя от това какъв е резултатът от него.  Стремим се и усилваме тези наши действия, които опитът ни е научил, че водят до положителен резултат и намаляваме онези наши действия, които опитът ни е научил, че водят до нежелани последици.  Ключовите думи тук са “желана/нежелана последица” както и “опит”.

Тук искам да направя едно малко лирично отклонение.  Казах, че тези принципи важат за всяко живо същество.  Мога да кажа, че с най-много условности те важат за човеците и почти без никакви условности за животните, особено за дивите животни.  При нас хората има твърде много фактори влияещи върху действията и поведението ни.  Имам предвид изкуствени фактори.  Фактори, които сме си наложили сами по една или друга причина през годините.  Например социални, религиозни, етични и какви ли още не.  При животните практически няма такива неща.  При тях действията се ръководят от няколко много простички неща.  Едното са инстинктите – на първо място инстинкта за самосъхранение и инстинкта за възпроизвеждане.

Желани и нежелани последици

Ако помним тези принципи и се стараем да се държим с папагалите си съобразно с тях ще имаме успех.  Ще можем да ги възпитаме (или дори обучим, тренираме) да се държат така, както ни харесва и на нас и на тях.  Но...това звучи твърде лесно за да е истина... Да… това, което усложнява работата ни в цялата тази “елементарна” ситуация е НАШЕТО РАЗБИРАНЕ за това кое харесва папагалът и кое не харесва.  Уви, моите наблюдения са, че това не е никак лесно.  Това е то изкуството.  Най-добре с тази задача се справят тези, които максимално безпристрастно наблюдават папагала и действията му и се опитват да вникнат в тях позовавайки се на горните основни принципи – инстинкт за самосъхранение, за възпроизводство, желание да прави това, което харесва, нежелание да прави това, което не харесва.  От там нататък, паралелите с това какво бихме харесвали ние хората в аналогична ситуация – т.нар. антропоморфизъм – може да ни подведе до такава степен, че да разруши доверието на папагала в нас.  Като най-очевиден пример за това обичам да давам случаите, при които стопанинът “се кара”, повишава тон на папагала за нещо недобро, което е направил.  Болшинството папагали възприемат повишения ни тон като изключително успешна награда, в резултат на което нехаресваното от нас поведение заради което му се “караме” ще продължи, ще се усилва.  Папагалът ще засилва поведението в резултат на което, опитът го учи, че получава от нас така желаната и забавна нему драма!

В тази връзка се сещам за един пример.  Летейки папагал попада неволно под дивана или в някакъв тъмен ъгъл в дома.  Накратко – на "кофти" място според нашите човешки представи.  От там той много лесно може да излезе като направи няколко крачки, но не. Той си стои заврян в ъгъла и не излиза.  Анализът на тази ситуация от стопаните най-често е следният:

"Горкото пиле!  Стои там отдолу и не може (или дори “не иска”) да излезе.  Трябва да разместим дивана за да го извадим от там, да не се мъчи горкото."

Струва ми се, че безпристрастният анализ на тази ситуация би довел до по-различен извод:  Жакото е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УМНО животно.  То вижда къде е светлината и много добре разбира КАК да излезе от дупката.  НО НЕ ИЗЛИЗА.  Следователно, изводът НЕ е че папагалът НЕ МОЖЕ да излезе въпреки, че толкова много му се иска. Изводът, който се налага е, че по една или друга причина папагалът ПРЕДПОЧИТА, ИСКА да стои там в този момент.  Че В ТОЗИ МОМЕНТ да стои там е много по-приятно за него, отколкото да излезе от там и да дойде при нас.  Защото.... елементарно – ако предпочиташе в този момент да е при нас, той много лесно би могъл да дойде сам.  Забележете, че казвам В ТОЗИ МОМЕНТ.  Това не означава, че папагалът ни мрази и не иска да е с нас.  Просто В ТОЗИ МОМЕНТ това е неговият избор, неговото предпочитание.  И редно би било да уважим това негово желание като го оставим на мира.  Естествено, при положение, че ситуацията не е вредна за живота или здравето му.  В тази ситуация аз бих оставил птицата там където е докато сама не реши да излезе.  Както казва един познат, все още не сме чули за папагал, който да е умрял от глад в хола на някой стопанин просто защото не е искал да отиде при храната си.

Следователно, има две неща, които да помним – едното е принципа за развитие на поведението, а другото (пряко свързано с първото) е да можем да разчитаме правилно "езика на тялото" на папагалите ни за да знаем кое е насърчаващо за тях и кое не.  Принципите на поведението можем да научим – те са теория.  Разбирането на езика на папагала – кое той харесва и кое не, се научава с практика, с продължително наблюдаване на действията и реакциите на птицата.  Единици са хората, които разбират папагалите си от първия момент.  Това обикновено става с течение на времето, с натрупването на опит.

Опитът

За да може да има ефект от цялостната ни стратегия за общуване с животното трябва да обърнем нужното внимание и на другата ключова дума – на опита.  Принципът, за който стана дума не е приложим за единични случки.  Поведението и доверието се изграждат с времето.  Времето е необходимо за да може да се получат онези натрупвания както у нас, така и у птицата, които ще доведат до промяната в поведението.  Във всички примери, които представих по-горе резултатът се постига с течение на времето.  С течение на времето птицата натрупва опит, който започва да влияе върху преценките и действията й – това е процесът на учене, който е така необходим за всяко интелигентно същество.  От изключителна важност за натрупването на този опит са нашето търпение и постоянство.

Търпение

По природа папагалите са птици-жертва, не хищници.  Тази им характеристика ги е научила на подозрителност, на плахост.  За да повярват, че нещо е безопасно за тях е нужно да мине време.  Време, през което те постепенно допускат “новостта” все по-близо до себе си.  В зависимост от това доколко “страшно” им изглежда това, което се случва първоначалната им реакция може да е реакция на уплаха, на отдръпване.  С течение на времето, когато “новостта” им бъде представяна многократно страхът им се измества от природното им любопитство.  Те започват да проявяват слаб интерес към тази новост.  В процеса на натрупване на опит този слаб интерес се превръща в нормално приемане на новостта и засилване на интереса към нея, ако тя кореспондира с природните им дадености и нужди.  Аз не познавам друго животно (макар че със сигурност това е така за повечето), при което този процес да е така ясно изразен, да е от такава важност.

*  Темата за контрола и доверието

Всеки разбира, че за да се мине през всички тези етапи е необходимо време.  Необходимо е да проявим търпение, да оставим папагала да определи темпото, с което ще напредва от едното към следващото стъпало.  Много стопани в желанието си да имат гальовен домашен любимец СЕГА и ВЕДНАГА променят тази постановка и започват те да определят темпото.  Интелектът на папагалите освен всичко друго ги прави и силно приспособими същества.  За да оживеят те се научават да се приспособяват към условията на средата, в която са поставени.  Поради това, в повечето случаи те ще отговорят наглед с разбиране, когато ние ги притискаме в процеса на приемане на дадена новост.  Те ще “приемат” новостта, която им натрапим просто защото нямат избор.  Такова “приемане” аз наричам КОНТРОЛ.  Но това приемане освен, че ще трае до първия момент, когато се видят свободни да избират, носи и голям риск от развиване в бъдеще на страхови състояния, на фобии, на вредни за тях и за околните поведения – скубане на пера, кряскане, хапане, самоунищожаване и т.н.  Ако не ги притискаме в процеса на приемане на новите неща и ги оставим да преминат през всеки един етап от натрупването на опит с темпото, което е присъщо на отделната птица тогава освен, че те ще приемат новостта по естествения за тях начин, ще натрупат опит и по отношение на това, че ние сме техни приятели, че уважаваме техните чувства и в края на краищата ще спомогне за изграждането на така желаното ДОВЕРИЕ между папагала и човека.  Веднъж изградено доверието дава на папагала знанието, че до нас те са в безопасност.  Че след като ние им предлагаме нещо значи това е нещо хубаво и за да го приемат не е необходимо да минават през изброените по-горе етапи.  Тогава ще можем истински да общуваме с тях.

Постоянство

Под постоянство разбирам това да реагираме всеки път по един и същ начин в съответната ситуация.  Ако реагираме по различен начин освен, че объркваме птицата и забавяме процеса на учене и трупане на опит, ние можем да постигнем и точно обратния ефект на това, което целим.  Това най-лесно ще стане ясно с пример.

Папагалите жако по принцип не са сред шумните видове.  Но понякога те може да започнат да кряскат.  Кряскането много често е начин да привлечат вниманието на любимия човек, на стопанина си.  Нерядко са и случаите, когато кряскането е в резултат на подавани различни, объркващи сигнали от стопаните.  Може би в този пример най-ясно проличава необходимостта от постоянство в отношенията ни с тях.  Да си представим един папагал, който след като го затворим в клетката, където няма достатъчно стимули за него – играчки, разнообразие, занимания – изкрясква за да привлече вниманието ни.  Очудени от силния и необичаен шум, който вдига птицата ние се запътваме към клетката за да видим дали нещо лошо не се е случило.  След като се уверим, че няма нищо лошо ние може би даваме на папагала парченце от любимото му лакомство (фъстък, орех, семка и т.н.) и се връщаме към заниманията си.  След като си изяде лакомството и се помотае още известно време в клетката и отново не намери интересно занимание папагалът пак изкрясква.  И ние пак идваме.  Случката се повтаря – даваме фъстък (например) и птицата млъква за известно време.  След неколкократното повтаряне на това събитие (колкото по-интелигентно е съществото толкова по-малко повторения са нужни) в течение на няколко дни ние вече сме затвърдили модела, че при изкряскване отиваме при него и му даваме фъстък.  Дори не е задължително да даваме каквото и да е.  В много случаи би било достатъчно и само да му поговорим.  Или да го погалим.  Или да го извадим от клетката за съвсем малко.

При това освен че ние сме се научили, че това е начин да го накараме да млъкне и папагалът се е научил как да си “заслужи” награда.  Била тя под формата на фъстък, или на внимание от страна на стопанина, или на изкарване от клетката за малко и т.н.  Това знание е истинско оръжие в човката на умната птицаJ  Много скоро тя започва да кряска все по-често за да привлече вниманието ни, за да получи наградата си.  Можем да си зададем въпроса – кой кого е обучил?J  Ние папагала да млъкне или той нас да му дадем желаната награда?  Не е трудно да прозрем в тази ситуация как работи законът за поведението.  Папагалът прави това (кряска), което му носи награда (фъстък, внимание).  Човекът прави това (носи фъстък, внимание), което му носи награда (папагалът спира да кряска).  Хммм... интересно...

След още известно време на нас вече ни дотяга това непрекъснато прекъсване на заниманията ни, вече знаем, че нищо лошо не се е случило с папагала и че той “просто ей така си кряска” (дали е просто ей-така?).  Или просто в дадения момент не можем да оставим работата си за да отидем и да му дадем това, което ще го накара да млъкне.  Папагалът кряска повторно... никаква реакция.  Пак кряска – пак никаква реакция...  Тогава естествената реакция на папагала е да кресне по-силно.  Може би стопанинът просто не го чува?  Междувременно на нас вече дотолкова ни е дошло до гуша, че зарязваме заниманието си и му занасяме този път ДВА ФЪСТЪКА!  Белким този път замълчи за по-дълго...  Мисля, че не е нужно пак да цитирам как работи законът за поведението.  След като това се повтори няколко пъти, или ден-два, папагалът се е научил, че като кресне и никой не му обърне внимание той просто трябва да кресне по-силно и по-продължително за да получи наградата си.  При това, най-вероятно с компенсации за усърдието му! J

Всичко това би било много весело, ако не беше тъжно.  Тъкмо по този начин се развива поведенческият проблем на кряскащия папагал.  Тъкмо по този начин се развиват болшинството поведенчески проблеми у папагалите (хапане!).  И тъкмо поведенческите проблеми са причината за изоставянето на папагалите.  В началото в някой ъгъл на къщата.  Впоследствие пълното отказване от тях и връщането им в магазинаL  Никой не е щастлив от такова развитие.  Нито папагала, нито човека.

Голяма част от причините за появяването на този проблем е била нашето непостоянство.  Нашето неосъзнаване на това как се развива поведението и нашето непостоянство.  Непостоянството на даден етап индиректно се превръща в огромна награда за птицата.  В причина за засилване на дадено поведение вместо за намаляването му.

Заключение за опита

Опитът е основен учител не само за нас, хората.  Всичкото знание (или поне огромната му част) на папагалите се базира на опита им.  Само с търпение и постоянство можем да им предадем знанията, които са им необходими за да се научат да живеят в чуждата им среда в домовете ни.  Само с търпение и постоянство можем да ги научим да играят с играчки, да се къпят, да се хранят със здравословна за тях храна.  Все толкова важни за тях неща!  Много хора започват да им дават прясна зеленчуково-плодова храна, която е жизнено важна за тях.  Дават я в продължение на седмица, две седмици, дори месец... Но папагалът така и не я яде и храната се изхвърля всеки ден... И стопаните решават, че техният папагал ПРОСТО НЕ ИСКА ДА ЯДЕ САЛАТА!  Че той просто не обича салата.  И спират.  По същия начин и с къпането.  И с всичко останало свързано с папагалите.  Това по отношение на търпението ни.

За постоянството...  Пак мога да дам пример с прясната храна.  В началото правим богата смес от различни по цвят, форма и материя пресни зеленчуци и плодове.  След една седмица изхвърляне на тази смес малко по малко съставките намаляват...  Докато накрая започнем да предлагаме по едно парче ябълка... или морков... или нещо друго.  Но папагалът ще бъде заинтригуван много по-силно от богатата и “шарена” салата, отколкото от скучното парче ябълка или морков.  И така безславно приключват усилията ни да приучим папагала към полезна за него хранаL  За важността от това да се научи да играе с играчки особено докато е в клетката си няма смисъл да говоря...  Това е ясно на всеки.  И в този случай обикновено се повтаря същият сценарий.

Заключение

Разбира се повечето хора искат като си купят домашен любимец ДА ГО ИМАТ СЕГА, НА МОМЕНТА.  Това е нормално.  За жалост при дивите животни, които можем да си купим у нас това много рядко би било възможно.  Старанието ни да ускорим нещата най-често води до неуспех по отношение спечелването на доверието му.  Стига се до контрол вместо до доверие.  В резултат на прилагането на тези начини на общуване с моето жако аз се радвам на папагал, който обожава да го мачкам по всякакъв възможен начин (от тук и неговото “Ша та смачкам!”J), да играя с него, да лежи по гръб в шепите ми докато аз го целувам по коремчето, по човката, под крилата, по главата; да играе непрекъснато с какво ли не, никога да не скучае, да лети...  Здрава и жизнена ПТИЦА!  И само за сведение мога да кажа, че аз спечелих доверието му едва след втората година от идването му вкъщи.  Някои папагали се отпускат по-бързо.  Други по-бавно.  Всеки от тях си има темпо, което трябва да уважаваме.

И нека не бъда разбиран неправилно. В НИКАКЪВ случай не казвам да оставяме папагалите да правят каквото си искат.  Напротив!  Обичам да давам примера с детето и шоколада.  Не бихме оставили детето ни да се храни с по пет шоколада на ден само защото обожава шоколад, нали така?  Нужно е да ги възпитаваме и да ги учим на страшно много неща.  Да ги учим на това да живеят в човешки домове.  Да ги учим да правят възможно НАЙ-НЕСВОЙСТВЕНИТЕ за тях неща.  В името на това на нас да ни е добре, да ни е весело, да са заситени емоционалните ни потребности...  Потребностите ни за близост със същество, което ни обожава.  Потребностите ни от любов. Потребностите ни от храна за егото ни.  Уви!  Независимо дали си го признаваме или не, това е така.  Така е с мен.  Така е с всички нас.  Хммм... може би с МНОГО МНОГО малки изключения...

Bevel: НАЗАД