Автор: Памела Кларк
Превод: Мариана Фиданова
Статията е преведена на български език и се публикува тук с любезното съгласие на автора
Щастието в живота е съставено от миниатюрни фрагменти –
малките бързо забравени жестове като целувка или усмивка,
мил поглед, сърдечен комплимент и неизброимите частици
от приятни и сърдечни чувства.
Самюъл Тейлър Коулридж, 1828
В никоя дискусия за оптималната среда не можем да пренебрегнем темата за “социалния климат”. Обаче за нас като хора, живеещи в забързано общество, това е въпрос, който наистина силно пренебрегваме в нашия собствен живот. Така трябва. Много от нас живеем в големи градове, пренаселени много повече, отколкото би ни се искало или в семейства, в които съществува прекалено много неприязън. Работим на места, където се отнасят с нас, сякаш не значим нищо. Чувствата ни са нещо излишно. Налага се да пренебрегваме нашите собствени лични чувства, ако искаме да запазим дома си, работата си, семействата си… или поне си мислим, че така трябва. И така сме достигнали начин на живот, в който напълно пренебрегваме това, което чувстваме по отношение социалния климат на работното място и дори в домовете ни.
Не може така с нашите папагали. По дефиниция папагалите са социални същества. Те са животни, живеещи на ята, които пътуват и се хранят заедно като група. Болшинството от дейности, с които се занимават, се вършат групово. Като животни–плячка, здравето и целостта на ятото е жизненоважно за способността им да оцеляват. Обаче ятото носи за отделния папагал и много други неща освен усещанията за безопасност и сигурност. Ятото дава възможност за често и разнообразно социално общуване, умения за научаване или просто хубаво забавление.
Емоционалното и физическо здраве на ятото е от първостепенна важност за тях. То е решаващо за усещането им за безопасност. Затова те са майстори в установяването и измерването му посредством наблюдаването на другите членове на ятото. Това не се променя само защото те живеят в домовете ни, вместо в природата.
Има както положителни, така и отрицателни елементи на социалния климат в нашите собствени домове, които могат да имат значимо влияние върху папагалите ни. Най-крайният пример за това би могъл да бъде женският папагал жако, който скубе перата си, основните неща, които биха осигурили оцеляването му в природата, само заради усещането за постоянно безпокойство и страх, които долавя от стопанката си, продължаваща да живее в изпълнена със скандали връзка.
Има хора, които с готовност ще изключат схващането, че собствените ни чувства могат да имат значимо и продължително пагубно въздействие върху нашите птици. Има дори историческа база за скептицизма по отношение емоционалния живот на животните и птиците, както и по отношение на тяхната интелигентност. Този скептицизъм се корени в едно събитие, което се е случило в началото на 20 век и касае германски професор по математика и неговия кон Ханс. Този професор научил Ханс да брои, да казва думи буква по буква, научил го на проста аритметика, на концепцията за цветовете и теорията на музиката и вярвал, че конят му е феномен, понеже Ханс умеел вярно да отговаря на въпроси, съставени с цел проверка на знанията му като в отговор потропвал с копито верния брой пъти. Първоначално скептично настроената научна общност накрая била убедена и се съгласила, че Ханс е гений.
Един психолог-експериментатор на име Оскар Пфунгст в крайна сметка разкрил истинската същност на уменията на Ханс. След дълго и интензивно проучване той успял да докаже, че Ханс просто е реагирал на едва доловими визуални знаци, подавани му от неговия треньор и от наблюдаващите го. Ако зрителите не знаели верния отговор на въпрос, поставен на Ханс или ако Ханс не можел да вижда лицата им, той не успявал да отговори правилно и на най-простия въпрос. Конят си подсказвал с помощта на почти недоловими промени в стойката на тялото или изражението на лицето у членовете на аудиторията, които се получавали в резултат на неволното намаляване на напрежението им, когато Ханс достигнел верния брой потропвания в отговор на някой въпрос.
Научната общност реагирала на това откритие по такъв начин, че престанали да се занимават открито с изследвания на интелекта на животните, нито с емоциите им. Оттогава и до съвсем наскоро скептицизмът по отношение емоциите и интелигентността на животните и птиците беше всеобщо и широко разпространено отношение.
За щастие обаче това се променя благодарение на проучванията на много изследователи на животните, сред които Доналд Грифин, автор на “Въпросът за животинското съзнание”. Така ние отново приемаме един по-непредубеден подход към оценяването на емоционалния живот на другите видове и той не би могъл никъде другаде да е толкова уместно приложим, както в опита ни с нашите папагали домашни любимци. По същото време, когато се случва тази промяна в отношението, други изследователи са се занимавали с проучване същността на човешките чувства и мисли, и на енергиите, които те създават. Някои от откритията им, които следват тук, също ще хвърлят светлина върху тази дискусия.
Уилям Колиндж, доктор по медицина, в книгата си “Неуловима енергия” предлага едно чудесна дискусия върху човешките емоции и за това, как те се трансформират в измерими и осезаеми енергии. Д-р Колиндж пише: “По рано през този век Алберт Айнщайн разкри посредством физиката на какво мъдреците са учели от хиляди години: всичко в нашия материален свят – одушевено и неодушевено – е изградено от енергия и всичко излъчва енергия. Земята е едно грамадно енергийно поле – всъщност, поле състоящо се от полета. Човешкото тяло е микрокосмос от него – едно съзвездие от много взаимодействащи си и взаимно проникващи се енергийни полета.” Той продължава с дискутирането на много проучвания в доказателство на твърдението си, едно от които направено от Ролин Маккрейти от института на HeartMath в Боулдър Крийк, Калифорния. Маккрейти и колегите му откриват, че въздействията на нашите мисли и чувства върху сърцето могат да се видят във вълнообразните очертания, които се получават на кардиограмата ни. Стресът, депресията, безпокойството или отчаянието се виждат като по-неравномерни вълнообразни очертания. Когато човек е в спокойно състояние, вълнообразната форма е “по-плавна и по-равномерна”. Г-н Колиндж завършва доклада върху проучването си с изказването: “Както може да се очаква, сърдечният ни сигнал не се спира от кожата ни, а се излъчва в пространството около нас. Сърдечното поле може в действителност да се измери от разстояние 4 – 5 стъпки посредством магнитометър. Тъй като вълнообразните форми на това поле се променят заедно с нашите мисли и емоции, може да се види как е възможно с нашата магнитна чувствителност да усещаме “лоши вибрации” или “добри вибрации” от някого около нас и защо се чувстваме некомфортно край някого, който е ядосан или развълнуван, подтиснат или уплашен.”
Д-р Колинс не е единствен в оценката си за начина, по който емоциите ни се отразяват върху енергията, която предаваме на околните. В дискусията си върху принципите, които стоят зад сравнително новата наука за вибрационната медицина, Ричард Гърбър MD, твърди: “Тази теоретична перспектива се основава на разбирането, че подреждането на молекулите в тялото в действителност представлява сложна мрежа от взаимно преплетени енергийни полета… Има йерархично подредени фини енергийни системи, които координират електрофизиологичните и хормонални функции, както и клетъчната структура в тялото… Тези уникални енергийни системи силно се влияят от нашите емоции и нивото на духовното ни равновесие, както и от храненето и факторите на околната среда.”
Един от основополагащите принципи, преподавани в семейната терапия е, че децата са много чувствителни към напрежението и притаените проблеми в семейния живот на родителите си и че така нареченото поведение “отреагиране” е несъзнателно насочено към възстановяване на баланса или хармонията. Често се признава, че децата са изключително чувствителни към енергиите на другите. Дори повечето възрастни биха признали, че усещането да са в присъствието на някого, който изпитва чувства на любов и нежност е много различно от това, да са в присъствието на някого, който е в състояние на безпокойство.
Папагалите са също толкова чувствителни като децата към енергиите, излъчвани от хората около тях. Смятам, че папагалите подобно на децата понякога също стават “носители на симптомите” за дисбаланс и дисхармония у своите стопани или на цялото домакинство, и че част от случаите на поведение като кряскане и скубане спадат към тази категория. Спомням си изказването, което консултантът по поведение на птиците Крис Дейвис веднъж направи, в смисъл, че жаката “ще ни покажат нашите собствени проблеми”. Същото е вярно повече или по-малко за всички папагали до известна степен, макар да смятам, че е по-вярно за жакото в сравнение с който и да е друг вид.
Освен това широко се признава, че тези които предоставят емоционална подкрепа и/или физическа грижа на хората като например лекарите и медицинските сестри, често се оказват “изчерпани” и или сменят професията си, или по един или друг начин се дистанцират от емоционалните потребности на клиентите си до степен, в която често стават по-малко ефективни в работата си. Те може и да са се захванали с тази професия с голям ентусиазъм и енергия, но не са успели да запазят собствената си жизнена енергия, която постепенно се е изтощила с времето в резултат на продължителното взаимодействие с болни хора или такива с ниско енергийно ниво.
Ако човек е депресиран или болен, той поглъща енергия от тези около себе си, които я имат в изобилие. Ето защо обикновено е хубаво усещането да си край някого, който е със силна енергия. Това повишава нивото на нашата собствена енергия. По мои наблюдения, папагалите, които по цял ден стоят в клетките си или на стойка, често стават неволни “приемници” на ниски или отрицателни енергии, преобладаващи в обкръжението им. По-нататък те не могат да облекчат това състояние и имат малко занимания, които биха им позволили да изразходват част от напрежението, което тези обстоятелства могат да предизвикат.
Много пъти съм водила един и същи разговор с различни клиенти. Изказвам им предположение, че вероятно стресът, който те изживяват, може да се отразява на папагалите им. Обичайният отговор гласи: “О,… но аз не се държа стресирано!” Мисля, че работата на д-р Колиндж и д-р Гербер в съчетание с историята на коня Ханс и невероятната му способност да долавя и най-малките промени в езика на тялото и изражението на лицата на хората около него, ще ни убедят, че не е нужно да се държим “стресирано”, за да усетят папагалите емоциите, които изпитваме.
Следователно аз твърдя, че папагалите ни са изключително чувствителни към малките промени в собствените ни емоции, както и към емоционалното здраве на членовете на семействата ни. Казано просто, емоциите имат енергия. Всякакви мерки, които можем да предприемем към осигуряването на по-голямо усещане за щастие и хармония в семействата ни и у самите нас, ще са от голяма полза за нашите папагали. Те се радват на най-добро емоционално и физическо здраве, когато живеят в щастливи семейства.
По-нататък има много практики които да послужат за засилване чувството за сигурност у нашите папагали, както и тяхното удовлетворение от социалния им живот в домовете ни. В опита си да ги установим, трябва да прибягваме до въображението си по отношение на техния социален живот в природата като първо ръководно начало, както и до малкото информация, която имаме за начина на живот на птиците в природата.
Какви биха могли да са някои от елементите от емоционалния живот на един папагал в природата? Знаем, че за тях като животни-плячка усещането за безопасност е решаващо. Също така сме имали възможност при изучаване на поведението им на свобода да наблюдаваме, че папагалите обичат с явен ентусиазъм да участват в общуване на групи, за което говорят игрите им, дружното вокализиране, и придвижването и взаимодействието им на групи. Едновременно от наблюденията ни в природата и върху папагали в плен също така осъзнаваме силата на връзката между двойка папагали и обичта, която може да съществува между тях, когато имат малки.
Можем да получим идеи и посредством наблюдаването на живота им с нас. Като наблюдаваш жакото си как се учи да лети и да се приземява умело, усещаш удовлетворението и радостта му от постигнатото. Това се вижда от радостното помахване на опашката и отмятане на главата в края на успешен полет. Папагалите имат потребност да се чувстват можещи. Те инстинктивно разбират дали се “справят успешно” в домовете ни или не, както и дали ние ги харесваме и оценяваме. В книгата “Диви умове” в дискусия за папагалите най-общо и в частност за жакото, това е подчертано с простичкото твърдение: “ Както и при човешките деца, подражанието се подхранва с ясно изразена социална награда”. Папагалите търсят у своите човешки стопани информация за това, дали се справят добре или не.
При това положение предизвикателството е да се опитваме да възпроизвеждаме някои от тези елементи в домашната среда. Когато проучваме какво може да накара един папагал да се чувства сигурен и в безопасност, освен разумното организиране на физическите елементи на средата ни идва наум и въпросът за предсказуемостта. Ако решим да се опитаме да си “представим” живота на един папагал в природата, ние рядко го виждаме във връзка с неговото обкръжение. Но моделите в природата и поведението на другите животни са безкрайно предсказуеми. Слънцето изгрява и залязва предсказуемо точно навреме. Другите видове птици, както и живеещите на земята животни идват да се хранят в точно определени моменти през деня. Поведението на хищниците е единственото, което често се характеризира с дива непредсказуемост.
Простото добавяне на “ритуали” в нашето общуване с папагалите ни може да послужи за възпроизвеждане на част от тази най-ценна предсказуемост в домашната обстановка. Те са особено полезни по време на сутрешните и вечерни моменти на общуване, които много от нас харесват. Съвсем очевидно е удоволствието, което доставят на моите собствени папагали ритуалите, които съм създала в дома. Сутрин отвивам клетката на всеки папагал поотделно. Като в нежен дует, аз и всеки отделен папагал си имаме няколко кратки моменти на общуване, което винаги е еднакво. Папагалите вземаха също толкова отговорно участие в изграждането на тези ритуали, колкото и аз. С времето посредством задушевно и нежно забавление се научихме взаимно на проникновен поздрав по двойки между мен и всеки от тях поотделно.
И всеки поздрав е уникален към всеки отделен папагал. С моето жако Роло трябва да изчакам да извика неговото типично напевно “Здра-ве-е-ей”, преди да го извадя от клетката му, след което той скача в ръката ми с главата надолу и аз го почесвам по коремчето. Малкият ми сенегалски папагал Руби просто изпълзява нагоре по мен под брадичката ми за едно почесване по главичката и замърква като коте. Като го поставя върху клетката му да изчака закуската си, той бързо навежда главичка в безмълвна молба да го почеша още веднъж…. и аз се подчинявам с радост. Сутрин Голди винаги е примряла от глад и проявява известно нетърпение да получи храна… вероятно останал помен от прекалено ранното й отбиване. Като я отвия, я поздравявам с въпроса: “Хапва ли ти се орех?”…, последван от безсмисленото изказване: “Понякога ти се хапва, а понякога – не!”, докато й подавам орех или друго здравословно предшестващо начало на закуската й. И така всеки път… Обхождам стаята и отправям моя уникален поздрав към всеки поотделно и винаги в една и съща последователност като никога не се отклонявам от установения модел по никакъв начин. Удоволствието им от този сутрешен ритуал не би могло да е по-явно, тъй като всеки бърза да си изиграе своята роля. Нашият “език на ятото” също така служи за установяване на мерило за предсказуемост в нашата група папагали. Храня птиците винаги в един и същи ред като казвам едни и същи неща. “Искаш ли малко вода?” “Гладен ли си? Ето закуската.” Когато излизам от стаята, аз обявявам. “Мама излиза, чао-чао. Ей сега се връщам!” Още веднъж, поведението им говори за голямото задоволство от моята собствена предсказуемост. Няма нищо, което да носи по-голяма радост за папагалите от това, да могат да предвидят какво ще направи любимото им човешко същество.
И по един още по-директен начин ние можем да пресъздаден усещането за сигурност, присъщо на живота в ятото като обръщаме внимание кое плаши папагалите ни. Важно е да наблюдаваме езика на тялото им за признаци на тревога или страх, да приемаме сериозно такива реакции и да се стараем да ги успокоим с думи, както и с действия. Много неща в нашия свят могат да бъдат плашещи за един папагал. В края на краищата това е нашият свят, не техният. Забелязала съм, че много плашливи папагали са собственост на хора, които са склонни да не обръщат внимание на страховете им, нито да ги приемат сериозно или такива, които просто не умеят да разпознават езика на тялото на уплашената птица. Те не предвиждат кое е вероятно да уплаши птицата. Или ако все пак забележат, те не реагират с внимание на това, просто поради липса на разбиране за значението на такава реакция. Например, достатъчно просто е да помолим приятеля си, който носи тази страшна баскетболна шапка, да я свали, когато влиза в дома ни.
От друга страна е важно да предпазваме папагалите ни по всякакъв възможен начин от непредсказуемите неща, които ги плашат. Яростта, гневът, изразяващ се в шумна глъчка или прекалено резките движения… всичко това може да е обезпокоително за един папагал. Когато става дума за жако, причинената тревога често може да се натрупва, което с времето да увеличи поведенческите проблеми.
Инстинктивното удоволствие от общуването на групи също може да бъде пресъздадено в домовете ни, особено в тези, в които живее повече от един папагал. Сутрин моята жълтоглава амазона често пъти ме изумява върховно като запита с шумен възторг: “Е, искаш ли малко музика?” След което се пускат любимите им музикални изпълнения, докато им приготвям закуската. Всички реагират с много вокализиране и участват с готовност в тези специални моменти на социално общуване. Предсказуемо и обичайно им пускам една от няколкото любими детски песни на канадския изпълнител Рафи. Музиката му докосва еднакво сърцата и на възрастните, и на децата, и на папагалите.
Друг начин, с който съм открила, че мога да пресъздам по-задружните контакти в ятото е, като просто обикалям наоколо и споделям с всеки папагал по хапка от яденето, което в момента хапвам. Предсказуемо ги обхождам в един и същи ред като им давам от чинията по парченце от това или онова.
В домове, където живее само един папагал, предизвикателството за пресъздаване “динамиката на ятото” е по-голямо, но такива собственици определено могат да включват папагала (папагалите) си в повечето социални човешки ритуали като миенето/приготовленията в банята сутрин и храненето заедно с тях. Голяма полза може също да се извлече и от посещенията на приятели. В случая използваме възможността при такива гостувания да поръчаме пица, която да бъде споделена от всички едновременно – от хора и папагали.
На свобода папагалите обичат игрите и дори са били виждани да правят снежни топки и да си играят с тях. Ако си позволим да сме по-игриви, папагалите ни ще реагират с радост и ще оценят настроението и увлечението, които това безгрижие може да изрази. Физическата игра като например подхвърляне на предмети насам-натам може също да носи забавление. Обаче повечето мои папагали най-много обожават, когато се занимаваме заедно с безсмислени неща Няма нещо, което амазоната ми да обича повече от това, да застана до клетката й и драматично да й подвикна с думите: “Ей ти, ела тук! Ела тук, секси “амазонке”. Дай ми целувка!!!”
Обичта, от която се нуждаят папагалите в общуването си с нас, е тема за ежедневен размисъл относно избора ни на начин, по който ще я пресъздадем. Трябва да поддържаме баланс в общуването си с тях, така че да не започнат да ни възприемат като “партньор”. Обаче като всяко малко дете, и те са ненаситни за нашата обич и внимание. За повечето хора не представлява трудност да им ги дават. И тази обич в действителност е най-ефективна, когато се дава на малки дози. Обикновено не прекарвам много време с всеки папагал в общуване посредством близък физически контакт. Нито имам време за това, нито искам да насърчавам този вид “привързаност към партньора”, до която често води дългото време, прекарвано в близко физическо общуване с папагала. Вместо това по няколко пъти на ден обхождам стаята като им показвам любовта си по дребни начини за по няколко минути всеки път.
Несъмнено изглежда, че добре им се отразява този начин на многократно, весело, нежно и безгрижно общуване. Още веднъж, папагалите разбират какво изпитваме към тях. Ако отделяме достатъчно време да контактуваме с тях, показвайки им колко много ги обичаме, те ще разберат това, независимо по какъв начин сме избрали да го показваме.
В заключение, със своята ненаситност за нашето внимание папагалите много приличат на малки деца. Те искат реакция на поведението си. По-щастливи са, когато това е реакция на одобрение, но ще минат и с негативна реакция. Психологът Ф. Додсън е написал за това в книгата си “Как да възпитаваме с любов”. В тази книга той коментира “Законът за влажния чипс” (пържени картофи) като използва аналогията, че децата биха предпочели да ядат влажен чипс по-добре, отколкото изобщо никакъв. Аналогично, те биха предпочели негативното внимание пред това, да не получат никакво. Същото е и с папагалите.
В опита ни да осигурим оптимална социална среда за нашите папагали е важно да се приучим да ги улавяме в моментите, когато са “добри”. Това е особено важно при младите папагали, които са на възраст под 3 години. Всяко желано поведение, включително храненето, къпането, играта с играчки, издаването на приятни звуци трябва да се забелязва и награждава словесно с възторжена похвала и внимание. По този начин папагалът ясно ще се ориентира как може да има успех в дома ни и в живота си с нас. Когато в началото получаваме “негативни” поведения, често е по-добре като първа реакция да ги игнорираме. Както е илюстрирал г-н Хаузер по-горе, социалната отплата е мощна награда за поведението на папагала. Важно е така да структурираме всички социални награди, които даваме, че папагалите ни да имат възможност да научат поведенията, които ще ги доведат до успешен живот в плен.
Ако вникнем още повече, ще открием много истории за папагали, които са достатъчно добре настроени “на вълната” на стопаните си, така че инстинктивно да разбират кога поведението, което демонстрират, извиква реакция на раздразнение у човека. Затова трябва също така да се пазим от “несъзнателно” обучение. Емоционалните ни реакции в отговор на поведението на един папагал, дори и не открито показвани, са често достатъчни да окуражат или поощрят поведението, ако папагалът скучае и е лишен от други предизвикателства в живота си. Както и при Ханс, нашият собствен неволен и едва забележим език на тялото ни е в действие в тези ситуации и единствената пътека по низходящата спирала между папагал и човек, по която може да се получи подобно развитие е, да се справяме със собствените си емоции вътре в себе си. Просто никога не действа да прехвърлиш на папагала властта да те извади от равновесие.
Също толкова важно е да не преставаме да полагаме усилия да им даваме възможности да се учат на нови умения. Ученето е важно за израстването при всички видове. Ако, без да бързаме, концентрираме вниманието си, необходимо за научаването на трикове, умения или словесни команди, това ще помогне много за постигането на такъв баланс в емоционалния свят на папагалите, че те да могат да извлекат полза от приятните усещания, които всяко интелигентно животно изпитва, когато успява в някакво постижение.
Вярвам, че последните две техники – даването на положителни социални награди за желано поведени и обучаването на нови умения – са всъщност двата фундаментални и най-силни метода, които можем да прилагаме, за да запазим твърдата си позиция на “водач на ятото”, тъй като всеки от тях “моделира” папагала да търси от нас напътствие и инструкция. Това поставя началото на една по-дълбока връзка, в която папагалът започва да вярва и разчита на човешкия си стопанин, вместо просто да стане “покорен”. И още веднъж, с папагалите е като при децата… възможността да разчиташ на някой друг за напътствие, както и за получаване на грижи, ще създаде по-голямо чувство за сигурност у зависимия индивид.
Накрая, едно от най-добрите неща, които изобщо можем да направим за един папагал, е да можем да го погледнем и да кажем: “Обичам те толкова много. Ти си най-прекрасното същество, което някога съм виждал. Благодарен съм, че те има в живота ми и ще се грижа добре за теб. Никога няма да изоставя.”
Това е доста общ изказ, и все пак съм сигурна, че не е по-различен от тези, които папагалите в природата си казват един на друг всеки ден. Условната обич обикновено не е част от връзките, които животните проявяват. Това, колко може да ни е трудно да изречем същото нещо, само показва отдалечаването ни от природата, откъсването ни от всички неща в дивия свят. Често пиша за уроците, на които папагалите ни учат. Това е един добър пример. Изричам думите по-горе съвсем спонтанно в отговор на някоя израз на общуване, дарен ми от някой от папагалите ми компаньони или просто докато гледам как току-що окъпана синьо-жълта ара чисти с клюн красивите си пера.
Толкова съм благодарна, че съм изпитала това чувство… то ме прави по-добър човек. И определено енергията, която стои зад тази емоция, не е загубена за папагалите ми. Те знаят, че ще останат в сърцето ми… че няма да ги изоставя.
Когато имаме възможността да изпитаме това чувство към папагала си домашен любимец, е трудно да се каже кой печели повече – папагалът или човекът. Защото емоционалните средства, необходими да се каже подобно нещо, са скрити дълбоко и са “диви”. А не е ли в крайна сметка тази посоката, в която бихме искали да се развиваме като човеци?