Настоящата статия (The Feather Magnified) е последната от поредица статии написани от Памела Кларк – една от най-добрите познавачи на папагалите, на поведението им, на начина им на живот. Автор на множество статии, наложили се като образци по отношение най-добрите практики за отглеждане на папагали в плен в цял свят.
Искрено желаещите да подобрят живота на папагалите си домашни любимци, са добре дошли във форума “Папагали в България”.
Коментарите към статията са мои. Благодаря на Марияна Фиданова, член на форума, за съдействието при превода на статията.
Приятно четене и успех в начинанието ви!
публикува се тук с любезното съгласие на авторката Памела Кларк
“Най-тъжното в човешкия начин на мислене е това, че не е съвсем ясно дали с доброжелателството си човечеството нанася повече полза или вреда.”
Уолтър Бейгът (1826 – 1877)
Вече повече от 30 години животът ми е дълбоко преплетен с този на папагалите, и през всичките тези години се наслаждавам на общуването си с тях. Като човек, който ги развъжда, съм наблюдавала с благоговение и удивление как жакото за първи път разперват криле и започват да изучават околната среда в полет. Като консултант по проблемите на поведението на птиците съм изживявала и радости, и мигове на отчаяние в опитите си да помагам на стопаните на папагали да разберат по-добре своите птици и да се справят с предизвикателствата, пред които се изправят с тях. Занимавайки се с обучението им съм познала насладата от успеха да научиш папагали да летят свободно на открито и да се завръщат, когато биват повикани. В неофициалната си роля на човек помагащ на изоставени животни съм почувствала удовлетворението от това да вземеш изоставени от стопаните си папагали, да им предадеш по-добри житейски умения и да им осигуриш по-добри домове. Вече и като ветеринарен специалист помагам при лечението им, когато боледуват. А понякога ги виждам и да умират…
Всички тези най-разнообразни преживявания са ми донесли познаване в дълбочина на поведението на папагалите и непрестанно растящо желание да им помагам да живеят по-щастлив и по-здравословен живот в плен. Много неща трябва да се променян в начина, по който се грижим за тях, ако искаме да не се чувстваме зле за това, че сме откъснали тези птици от дивата природа, направили сме ги своя собственост и сме започнали да ги развъждаме и да ги отглеждаме за свои собствени нужди. Защото тъжната истина е, че в нашия свят те не живеят нито щастлив, нито здравословен живот. Дори и в най-добрите за тях домове може да се направи нещо повече.
Давам си сметка, че въведението към тази статия звучи тъжно. Но простата истина е, че въпреки че опитът ми с папагалите и техните стопани ми е донесъл много радости, аз все повече се тревожа като наблюдавам тежкото им положение, съжителствайки с нас в плен. В тази статия ще засегна проблемите, които смятам за най-съществени, свързани с обичайния ни подход в отглеждането на папагали. Също така ще предложа начини за подобряването му. Най-голямото ми желание е накрая читателят да е с ново разбиране за самия себе си и за своя папагал и с нова увереност по отношение необходимостта от подобряване грижите за него.
Началото на изследването си по тази тема поставих в една друга статия, наречена “Уловени в мрежата: човекът (личността), душата и папагалът”[ii], публикувана преди няколко години. По същество въпросите, разгледани в тази статия, могат да бъдат обобщени в едно единствено изречение: Хората често импулсивно си взимат папагал за домашен любимец, за да удовлетворят собствените си емоционални потребности. Сега бих искала да разгърна тази тема малко повече. Убедена съм, че тя е от жизненоважно значение за бъдещото благоденствие на папагалите, живеещи в плен в домовете ни. Качеството на живота им в нашия свят зависи от начина, по който ние гледаме на себе си в отношението си към тях.
Като начало е от решаващо значение да се осъзнае една главна, фундаментална разлика, която разграничава папагалите от хората. Хората са се откъснали от природата преди хиляди години. Всички съзнателни и интелигентни същества имат различни интелектуални, емоционални, духовни и физически потребности. На първо място трябва да бъдат удовлетворени физическите потребности, т.е. нуждата от оцеляване. За хората, водещи един до голяма степен “култивиран” начин на живот, отделени от природата, потребността от оцеляване е престанала да бъде основна грижа.
Доста време е минало от етапа, когато удовлетворяването на тези нужди е било главната ни цел, когато в далечното минало сме живели близо до природата и сме били зависими от нея в осигуряването на храна и подслон. В онези времена осигуряването на хранителни запаси е било основно занимание. Моето усещане е, че в онези времена едва ли човешкото съзнание се е занимавало толкова с удовлетворяването на потребността от любов или от обвързване. За жалост нямаме толкова много енергия, която да впрегнем в мисли за реализирането на всичките ни потребности едновременно. В онези времена прекаленото съсредоточаване върху удовлетворяване потребността от любов е можело да доведе до напускане на рода, на групата. А напускането на рода би довело до недостатъчно храна или до загуба на подслон.
Днес обаче, повечето от нас водим такъв начин на живот, който ни позволява лукса да се концентрираме в по-голяма степен върху своите емоционални, духовни и интелектуални потребности. Измежду тези трите, потребността от любов и създаване на връзка в най-голяма степен занимава мислите на повечето хора. Не познавам човек, който да не изпитва потребност да се чувства обичан. В нашето общество всички ние се плашим от усещания като самота, изолираност и страхът да не останем неразбрани. За някои от нас това са мимолетни изживявания, други живеят с тях ежедневно.
Това е пряко свързано с твърдението ми по-горе, че много хора си взимат папагали, за да могат чрез тях да удовлетворят емоционалните си потребности. Именно нуждата ни да изпълним копнежа си за обич е това, което често е на преден план сред мотивите ни да си купим млад папагал. Добавяме към този копнеж за любов и потребността ни да отглеждаме и възпитаваме и ето ви базата за всяка импулсивна покупка на млад папагал от зоомагазин. Тъжното обаче е че, докато младият папагал изглежда особено подходящ да удовлетвори тези потребности, то същият този папагал след 5 години обикновено е “изживял” потребностите си, свързани с периода на растеж, но за стопанина му те не са се променили. Ще се спра по-подробно на това по-нататък.
Нагласата, с която подхождаме при взимането на папагал, както и концентрирането ни върху потребността от създаване на връзка, много често водят до проблеми по-нататък. Тези неща диктуват в голяма степен очакванията, които имаме спрямо новия ни домашен любимец. Те изопачават наблюденията ни и начина, по който интерпретираме поведението му. Подобни погрешни интерпретации на поведението на папагала у дома ни често са в основата на решенията, които вземаме по отношение грижите за него. И в крайна сметка не успяваме да видим папагала такъв, какъвто е. За разлика от нас, папагалът е едно неопитомено създание, което все така си е загрижено основно за физическите си нужди и за оцеляването си.
Както пише Хенри Бестън в “Най-далече от дома”[iii], “Далеч от същинската природа, живеейки със сложните си умения и способности, цивилизованият човек изследва създанието през лупата на собственото си познание и по този начин вижда увеличения образ на едно единствено перо, а цялостния образ – изкривен. Гледаме отвисоко на тях заради тяхното несъвършенство, заради трагичната им съдба, че са приели форма, толкова по-низша от нашата. И именно тук грешим, ама много грешим! Защото животното не бива да бъде оценявано от човека. В един свят, по-стар и по-завършен от нашия, те летят – завършени, съвършени, надарени с изострени сетива, които ние самите сме загубили или никога не сме имали, чуват гласове, които ние никога няма да чуем. Те не са ни равни като братя, нито са по-низши от нас; те са множество различни светове, попаднали заедно с нас в капана на живота и времето, също като нас пленници на земното величие и земните несгоди.”
И наистина, при днешния начин на отглеждане на папагалите като домашни любимци, ние виждаме само едно перо увеличено…, а цялостният образ се изкривява. Ние ги възприемаме като равни на нас. Виждаме ги като по-низши от нас… Това, което трябва да се научим да виждаме, е тяхната ”различност”, присъствието им в нашия свят като друго “измерение”. Тогава и само тогава ще постигнем най-добрите грижи за тях.
За първи път най-ясно осъзнах това, когато развъждах папагали жако. Отначало знаех за тези птици само това, което другите ми бяха разказвали. Описваха ги като “нервни”, “обидчиви”, “тромави, “невротични”. През първата година на развъждане ги оставях в началото две седмици да им порасне оперението и да се научат да летят, след което им подрязвах крилете и така можеха да отидат в нов дом. С всяка следваща година удължавах периода им на летене, докато през последната година изобщо не им подрязах крилете. Всички бебета-жако отидоха в новите си домове с пълното си оперение, непочувствали какво е това да им бъдат подрязани крилете и обучени да долитат при стопанина по команда.
Това беше моето проглеждане. Ясно видях, че повечето от изписаното за поведението на папагалите се отнася само до птици с подрязани криле и изобщо не е вярно, по отношение истинското поведение на папагалите. Осъзнах, че почти всичко, написано до този момент за папагала жако, беше абсолютно погрешно. Днес живея с шест жака с неподрязвани криле и мога да ги опиша като самоуверени, любопитни, опортюнистични, любвеобилни, забавни, решителни, игриви, изследователи на всичко ново, разрушителни, умни, пъргави… и с изключително добра координация. Наистина, те са “друг свят” … създания, богато надарени с интелект и възможности.
Нека сега се върнем към твърдението ми, че правим грешка като купуваме папагал, подхождайки към това с нашите емоционални потребности и продължаваме да се съсредоточаваме върху “връзката” ни с него, докато се грижим за него. Такова съсредоточаване често води право към деня, в който папагалът бива изоставен от нас.
Ще ви дам един типичен пример. Не един човек ми е казвал, че папагалът му е неговата “сродна душа”. Такова изявление често се произнася с гордост, но мен то дълбоко ме смущава. Сродна душа! Това е толкова претенциозно! Натоварено с огромен емоционален заряд! Непосилна тежест за един див животински вид, за който животът в клетка е нещо сравнително ново. Според мен папагалите не са съвсем подходящи за тази роля и подозирам, че един папагал може да си няма и най-беглата представа за “задачата”, която му отреждаме в такава една “връзка”.
Спомням си, че като тийнейджър прочетох “Знаците на любовта”[iv] на Линда Гудман. Бях самотна и се нуждаех от чувство, исках връзка, която да ме “изпълни”. В тази книга аз търсех някакъв знак, някакво указание за това, как да намеря точния човек и така попаднах на думите “сродна душа”. Направо изскочиха пред мен и в този миг ми просветна. Аз търсех тъкмо това! Сродна душа! Ако имах “сродна душа”, щях да съм по-щастлива и животът ми щеше да е много по-хубав. В този момент разбрах, че решението беше да открия “сродна душа”.
Много години по-късно, след като вече бях постигнала известна степен на емоционална зрялост, аз осъзнах, че това е по-вероятно да се случи, ако човек владее собствената си душа, наясно е сам със себе си и се е научил да удовлетворява собствените си емоционални потребности. Определено мисля също, че ако се появи някой “сродна душа” (която аз все така чакам…), то вероятно ще бъде представител от собствения вид. Простичко казано, притеснена съм от това, че очакваме един папагал да отговори на емоционалните ни потребности. Една птичка, натоварена с тази тежка задача, е почти сигурно, че ще се “провали” по един или друг начин.
Да вземем например общоизвестният феномен, който често описваме като “любовен триъгълник”. Среща се най-вече в домове с какаду, макар че понякога и папагали амазона стават негови неволни жертви.
Много хора биват привлечени от мисълта да си имат какаду след като видят бебе молукско какаду за първи път. Приятно е да държите такова екзотично животно, което да положи огромната си глава с цвят на праскова на рамото ви или да се отпусне на гърдите ви, докато галите меките пера. Да притежаваш нещо толкова диво… екзотично …. надминава всичко, което някога сме си представяли или преживявали преди това. Кара ни да се чувстваме много специални. За тези от нас, които се чувстват мъничко самотни или пък копнеещи за обич, това преживяване е опияняващо и неустоимо. За други пък то може даже да е достатъчно, за да гледаме на това създание като на “сродна душа”. То стои в скута ни, докато сме пред компютъра. Стои на рамото ни, докато сгъваме прането……. едно деликатно, прелестно, успокояващо пернато присъствие, което ни напомня, че сме обичани. Получава се много силна връзка.
Същевременно, тъкмо разликата в отношението на папагала и на човека към тази връзка, води до достигането на напълно различни изводи в процеса на нейното формиране. “Опитоменият” човек стига до извода: сродна душа, докато дивият папагал стига до извода: партньор.
В болшинството случаи, в които се стига до този извод, главата с прасковен цвят обикновено е главата на млад папагал в момента, когато тази връзка започва да се формира. И както повечето от нас знаят, младият папагал в интелектуално отношение е напълно различен от сексуално зрял възрастен индивид.
Знанието за тези разлики обаче не е достатъчно за да подготви стопанина за деня, в който клюнът прикрепен към тази глава с прасковен цвят внезапно и неочаквано се впие в рамото му в отговор на най-обикновено влизане в стаята на член от семейството. Това е шок. Това наранява чувствата ни. В мислите си ние търсим някакво обяснение. Какво направихме за да заслужим това? Убедени сме, че не сме направили нищо такова. Това поведение често ескалира до положение, в което какадуто атакува и хапе другия партньор. За жалост, в болшинството от случаите, “другият” човек поначало не е харесвал папагала особено много. Понякога дори никак. В тази ситуация, да трябва да търпиш изненадващи атаки в собствения си дом от същество, което не харесваш, е твърде много за който и да е. Най-тъжното е, че такава ситуация обикновено води до това папагалът да остане без дом.
В нашата култура “домашните любимци” не са така важни както хората и ние разполагаме с цял арсенал от клишета, които за съжаление все още определят решенията ни в някои от тези случаи. Най-подходящо клише в тази ситуация е “домът е моята крепост”. Разбира се, малко хора произнасят тези думи на днешно време, но зад тях прозира традицията, позволяваща на човек да диктува, да командва другите в дома. Много папагали, обичани от жената в дома биват изоставяни под натиска на мъжа. Това се случва най-вече в ситуации, в които е било допуснато формирането на “любовен триъгълник”.
Ако искаме да имаме успех с папагалите в плен и да попречим на честото изоставяне на домашни любимци, ние трябва да осъзнаем несъстоятелността на нашите “очаквания за връзка” с тях. Време е да направим стъпка назад и да преосмислим начина си на мислене в много области свързани с папагалите. Трябва да осъзнаем и вземем присърце истината, че те са диви животни, докато ние не сме и да изследваме всички последици от този факт. Тъй като има и други проблеми в начина, по който гледаме на папагалите и мислим за тях.
Наблюдавала съм как веднага щом се установи по безспорен начин съществуването на интелект у нечовешко същество, ние подхождаме със сантименталност и веднага започваме да желаем да “притежаваме” усещането от това да сме близо до него. Такава беше съдбата на делфините и сега те са принудени да “плуват” заедно с хора. Аз малко се съмнявам че точно това са си мислили делфините, че е отреденият им следващ етап в еволюционното им развитие. Обаче, те нямат думата по въпроса. Те са наша собственост за обучаване и за развлечение.
Така е сега и с папагалите. Папагалите са динамични и вълнуващи домашни любимци, които ни дават възможност да изпитаме непознати до момента усещания свързани с животни. Ние ги обгръщаме с нежни чувства, приписвайки им нашите собствени емоции. Очакваме от тях да имат “връзка” с нас и да се държат по начини отговарящи на нашите неизречени правила на “връзката”, които сме установили за тях. След това, поради непознаването на различията между нашето отношение към тях и тяхното отношение към нас, ние погрешно разбираме техните нужди, погрешно тълкуваме поведението им и се концентрираме върху това да им доставим удоволствие. В резултат на това, ние се отдалечаваме твърде много от стандартите за добри грижи за папагали, което директно води до развитието на проблеми от поведенческо естество.
Миналата година консултирах една чудесна жена. Тя и съпругът й имат три папагала, всеки от които имаше един или друг проблем. Арата й извършваше различни непрекъснато повтарящи се действия, които бяха доста шумни и смущаваха кучето им. Същата тази птица не искаше да излиза от клетката си. И какадуто и жакото проявяваха агресия като хапеха и скубеха перата си.
Тази жена и нейният съпруг страдаха наблюдавайки проблемите на папагалите им. Тя се свърза с мен, защото виждаше, че папагалите не са щастливи и възнамеряваше да ги даде за отглеждане другаде. Тя мислеше, че заради работата си няма достатъчно време за да се грижи добре за тях. Договорихме се, че аз ще й помогна да анализира доколко грижите й бяха адекватни, ще я посъветвам как да ги подобри, и след това, ако тя стигне до извода, че нужните грижи не са във възможностите й, ще й помогна да намерим добър дом за птиците. Моето усещане, когато тя се свърза с мен за пръв път беше, че тя мисли, че няма възможност да се грижи добре за тях просто защото тя не разбираше добре какви точно са нуждите на тези животни.
Преди да започнем, аз я попитах какво би сторила за да направи папагалите си щастливи, ако имаше всичкото време, което й е нужно за това. Отговорът й беше изключително показателен и съответстваше на гореказаното от мен. Тя каза, че ако би имала достатъчно време за да полага истински добри грижи за тях, тя би прекарвала между един и два часа на ден с всяка птица.
Тя се беше концентрирала единствено върху техните нужди от социални контакти и това й пречеше да осъзнае до каква степен техните други нужди не бяха удовлетворени. Съвместно направихме промени в диетата, разнообразяването на обкръжението им, и осигуряването на възможности да изследват и опознават нови неща. След три месеца, тя се обади за да ми каже щастлива, че маниакалните повторения на арата й са почти напълно престанали и тя беше започнала да се престрашава да излиза от клетката с помощта на известно окуражаване и обучение. Другите два папагала изглеждаха добре и бяха започнали да им израстват нови пера. Хапането също беше намаляло. Освен това, чрез промените, които направихме, времето, което беше нужно да отделя всеки ден за папагалите беше намаляло значително под нейните очаквания, когато тя разбра какво е необходимо за да има щастливи папагали. Тя не помисля повече да се отказва от тях и не се чувства виновна, когато ги погледне в очите.
Освен това, ние тълкуваме погрешно поведението на папагалите ни, поради нашия фокус върху създаването на “връзка” и тенденцията ни да виждаме перото под лупата. Примерът който ми идва наум е за стопанка, която ми обясняваше как точно нейният папагал й помага в чистенето. Тя ми разказа, че когато тя почиства килима, нейният папагал жако слиза на пода и започва да рови с краче по земята. Когато тя бърше клетката, той си търка клюна нагоре и надолу по пръчките на клетката. Следователно, той имитира движенията й при чистене, защото той е нейната “сродна душа”.
Моето тълкуване на тези наблюдения се основава на по-доброто познаване на поведението на африканския сив папагал (жако). Аз се притеснявам, когато чуя за папагал, който трие клюна си нагоре надолу по пръчките на клетката. Това не само, че може да доведе до поглъщането на метални частици от клетката с течение на времето, но това може да бъде един много добър индикатор на отегчена птица, за птица, която има нужда от допълнителни занимания и игри в клетката си. Освен това, много жака имат навика да ровят с крак в клетката си. Това е инстинктивно поведение, което се свързва най-често със сексуалното узряване. Просто ми е трудно да повярвам, че папагалите идват от дивата природа при нас с огромното желание да ни помагат в чистенето. Не ме е грижа колко привързани са към нас. Ако интерпретираме тези действия по начин, който ни ласкае, ние най-вероятно ще окуражаваме извършването им … в ущърб на папагала.
Ние се стремим да угодим на папагалите ни като съответно взимаме решения за поддържане на добрия им вид. Това наблюдение е в основата на една моя предишна статия, “Но той не харесва това!”. Предлагайки начини как да подобрим храната и обкръжението, аз често срещам отпор от клиентите ми, които ме уверяват: “О, … но той не харесва зеленчуци!”. “Той не харесва да се къпе.” “Него го е страх да се вози в кола.” Тези клиенти най-искрено вярват, че реакциите, които наблюдават у техните птици, когато им представят нови неща трябва да са определящи за по-нататъшните грижи, които ще полагат за тях. Щом не харесва зеленчуци – няма да му давам! Щом не харесва да се къпе – няма да го къпя! И т.н.
Ние изпитваме необходимост да угаждаме поради фокусирането ни над социалните отношения. Ако нашият папагал не харесва зеленчуци, но по всичко личи, че харесва сладки пълни с маслен крем, отгатнете каква ще стане основно диетата на папагала? Поради естеството на човешката природа, папагалът може би ще получава по една сладка на седмица в началото, като само след няколко седмици, той ще получава по една-две сладки всеки ден. Болшинството от папагалите в плен страдат от недохранване или некачествено хранене и това е една от причините за това.
Надявам се, че тези няколко примера са достатъчни да осветлят проблемите и да убедят читателя, че сме на един дълбоко погрешен път, когато става дума за полагане на грижи за папагалите в дома ни. Особено важно е да направим крачка назад и да погледнем нашите папагали малко по-безпристрастно. Трябва да осъзнаем, че те са сложни, интелигентни животни с определени нужди. Всички тези нужди трябва да са удовлетворени за да имат достатъчно добро качество на живот. Нуждата им от социален контакт е само една от всичките нужди и тя трябва да бъде удовлетворявана заедно с удовлетворяването на другите им нужди.
Кои са най-основните грижи за един папагал? Аз ще покажа, че поради факта, че те са отдалечени едва на няколко поколения от дивата природа, фокусът на папагалите е върху оцеляването и удовлетворяването на физическите им нужди – нуждата от висококачествена и подходяща храна, осигуряваща оптимално здраве, нуждата да търсят, да се трудят за осигуряването й; нуждата да бъдат ангажирани в някаква дейност, да рушат неща с клюновете си; нуждата от социално взаимодействие и изразяване на различни нива; нуждата да се къпят, нуждата да се упражняват физически, нуждата от достатъчна почивка; нуждата от сигурност; нуждата от чист въздух и слънчеви лъчи и нуждата да опознават нови неща.
Аз насърчавам всеки, който живее с папагал да възприеме подход за полагане на грижи – както аз го наричам “подхода на гледач в зоопарка”. Сигурна съм, че всеки добър гледач на папагали в зоопарк им се радва и дори ги обича. Само че, той осъзнава, че отговорността му за тях е най-важното нещо. По-важно от каквато и връзка да има той с тях. Ако изградим на тази база връзката ни с папагала, тогава ние не се притесняваме толкова от това, какво “харесва” папагалът. Не се притесняваме, че може да не бъдем приети от тях и не се чувстваме наранени от поведението им. Вместо това, ние се фокусираме върху отговорността ни да разберем и да удовлетворим нуждите им по най-добрия начин, по който можем. Това, според мен е едно самоотвержено старание.
Целта на тази статия не е да предостави пълни напътствия за това как да се грижим за папагала. Същевременно, ще се опитам да засегна всяка от нуждите, които споменах по-горе за да предложа някои идеи, които не виждам да са осъзнати в голяма част от наличната литература за папагали.
Първо, папагалите имат нужда да “се трудят” за осигуряването на храната си в допълнение към нуждата им от подходяща здравословна храна. Тази нужда не се коментира от наличната, широко приета препоръка да им осигуряваме само пелети[v] за храна. Разбира се, пелетизираните храни са огромна стъпка напред спрямо зърнените храни по отношение на хранителни съставки. Всеки от папагалите ми си има съд с пелети и аз ги намирам за безценни по отношение постигането на оптимален хранителен режим за моите птици. Въпреки, че много от тях отказваха да ядат пелети, аз съм намерила начин в продължение на годините да направя пелетите част от храната на всеки мой папагал по един или друг начин.
Обаче пелетите по никакъв начин не отговарят на нуждата от търсене на храна и вземането на решения свързани с избора й. Убедена съм, че е изключително важно за папагала в плен да се осигури ежедневно накълцана салата от пресни, сурови храни, която предоставя разнообразие и необходимост от вземане на решения по отношение избора на храна, както и осигурява подходящ, здравословен хранителен режим. За да постигна това без излишни притеснения и проблеми, от дълго време ползвам рецепта за т.нар. “салата на пластове” за моите птици, която предполага накълцване на зеленчуци и плодове само веднъж седмично. Тази рецепта може да бъде намерена в статията “Но той не го харесва!”, публикувана на www.parrothouse.com.
Също така се съмнявам дали храна единствено от пелети осигурява подходящите съставки във всички случаи. Не оспорвам, че папагали, които се хранят само с пелети се радват на отлично качество на перата и добро здраве. Само че те понякога демонстрират поведенчески проблеми, които вярвам, са в пряка зависимост от яденето на толкова концентрирана храна. Освен това, в оперението им липсва онзи флуоресциращ цвят, който се наблюдава у папагали, които консумират и богато разнообразие на сурови храни.
Пелетите, особено по-преработените видове, не съдържат определени класове хранителни съставки, включително незаменими мастни киселини, ензими и фитонутриенти. Освен това, както споменах по-горе, някои видове не се чувстват добре, когато се хранят с такава концентрирана храна в продължение на 365 дни в годината. Предлагайки им ежедневно храна с толкова високо съдържание на белтъчини и мазнини понякога води до по-шумно, по-агресивно поведение, особено при по-големи папагали като какаду и ара.
Джейми Гиларди, директор на Световната Асоциация за Папагали[vi], по време на конференцията на Companion Parrot Quarterly[vii] през 2002 докладва, че изследвания на големи папагали ара в дивата природа разкриват, че тяхната храна се състои приблизително от 29% растителни фибри. Без съмнение това е вярно по отношение на повечето видове в природата, тъй като за да си осигурят храна те изгризват големи количества растителен материал. Папагали в плен, които ядат богато разнообразие от прясна, жива, сурова храна в допълнение към пелетите, имат не само по-добър цвят и качество на перата, но те още демонстрират по-уравновесено и по-спокойно поведение. Те се вълнуват силно, когато получат съда със салатата си, като си осигуряват толкова важното занимание да търсят и да избират храната си през целия ден. Осигуряването на такова разнообразие се приближава в голяма степен до грижите, които се старае да полага един добър гледач на животни в зоопарк.
Папагалите имат огромна нужда да са ангажирани и най-често клюнът е инструментът, който те използват за целта. Те трябва да имат достатъчно неща за разрушаване в клетките си. Хиляди пъти съм чела правилото да се сменят, да се въртят играчките в клетката. В моя опит съм установила, че дори да сменям играчките всеки ден, това не насърчава птиците да играят с тях. Моите папагали хвърлят един поглед на новопоставена играчка, играят с нея около 5 минути, след което забравят за съществуването й. Същевременно обаче, те прекарват цял час в разрушаване на добре направено шишче с храни. Моят папагал жако Катрин София не беше научена изобщо да играе от първите си стопани, но тя прекарва цял ден в накъсване на книга, която й оставям между пръчките на клетката. Всеки папагал трябва да бъде научен да очаква нещо ново всяка сутрин и да получава това, което би му осигурило ангажираност поне за част от деня.
Папагалите са изящни социални животни, които се възползват от разнообразието от контакти на най-различни нива. Качеството на ежедневни взаимодействия, които им доставят най-голямо удоволствие обаче, в голяма степен остава неразбрано. Болшинството стопани, с които контактувам приемат, поради доброто познаване на техните собствени емоционални нужди, че папагалите се нуждаят от големи интервали от време близко до нас или в директна връзка с нас. Това погрешно разбиране се е наложило в резултат на практиката да държим папагалите ни с подрязани криле. Наистина, папагал с подрязани криле не е в състояние да комуникира социално по един нормален начин.
Когато наблюдавате група папагали, които могат да летят, ще забележите, че най-много харесват краткотрайните социални контакти. Хитростта често е основен елемент в това, а настроението е игриво. Ако се постараем да осигурим такова взаимодействие с нашите птици, те ще бъдат много по-щастливи, отколкото, ако ги разхождаме на рамото ни с часове или ги държим в скута ни по цял ден.
Тъй като моите папагали летят, те поемат наравно инициативата за социален контакт. Жакото ми, Марко, обича да долети на рамото ми, да увисне надолу с главата пищейки “уиии!”, след което отлита отново. Зорба долита до Пъфин, двамата правят един дуел с клюнове за кратко, след което един от тях отлита да си намери друго място да кацне. Това е много типично поведение на папагали. Обикновено папагалите не прекарват много време седейки един до друг, освен ако не са в период на размножаване или на отглеждане на малки.
Дори при папагали с подрязани криле, стопаните могат да се съсредоточат върху осигуряване на социални контакти, които имат същата стойност за птиците. Чести, краткотрайни прояви на внимание се ценят много от папагалите домашни любимци и съдействат значително за осигуряване на по-балансирана грижа за тях.
Папагалите не могат да се радват на добро здраве, ако нямат възможност да се къпят често. Непосредствено след грижата за осигуряване на добра храна, тази част от грижите за папагала смущава стопаните най-много, поради това, че те се стараят да избягват да налагат на птицата изживяване, което изглежда не й доставя удоволствие. Само че папагалите може и трябва да бъдат научени поне да търпят къпането. Различните папагали харесват различни начини на къпане. Топър, моят какаду Гофин не изпитва удоволствие от душа в къщи. Същевременно, той увисва с главата надолу и пляска с криле, когато е във волиерата навън под дъжда. Отговорност на всеки стопанин е да намери най-добрия начин да къпе папагала си. Не е добре да се оттеглим от тази отговорност с чувство на страх и несигурност. Това е просто въпрос на обучение.
Папагалите имат нужда от физически упражнения, поради което е изключително важно стопаните да разберат какво представляват тези упражнения. Когато консултирам някого, аз обикновенно карам хората да попълнят въпросник предварително. На въпроса какви физически упражнения прави папагалът им, аз често получавам отговора, че той се катери нагоре-надолу из клетката си. Това е равнозначно на това да кажа, че аз правя физически упражнения, когато ходя из хола си. Папагалите се нуждаят от аеробни упражнения с цел осигуряване в максимална степен на емоционално и физическо здраве.
Летенето е най-очевидният начин да се осигури това. Това е невъзможно в много домове, но трябва да се разглежда поне като възможност. За пълна дискусия по тази тема можете да се обърнете към статията “Пера, летене и грижи за папагала”[viii], публикувана на www.parrothouse.com. За тези, които не могат да оставят папагала си да лети, съществуват други възможности да осигурят аеробни упражнения за него. Аз научих моята синьо-жълта ара да стъпва на около 1 метър дълго въже, опънато между двете ми ръце, което започвах да клатя с една ръка, при което той започваше да пляска с криле. Също така, много папагали биха били по-атлетични навън, в голяма волиера.
Папагалите, като животни – жертви на хищници, изпитват фундаментална необходимост да се чувстват сигурно в обкръжението си. С тъга отбелязвам, че често стопани пренебрегват реакциите на уплах у папагалите си заявявайки: “Той е толкова невротичен!”. Много от нещата, които са естествени за нас биха стреснали и дори уплашили нашите птици. Ние трябва да приемаме техните реакции сериозно и да търсим начини да направим така, че те да се чувстват удобно в домовете ни. Клетките не бива да се поставят директно пред прозорци така че да позволяват максимална видимост и изложеност на външни заплахи. Грабливите птици могат да виждат папагала през прозореца.
Трябва да защитаваме папагала си от ненужен страх. Не внасяйте в стаята при него надути балони. Никое парти за рожден ден не е достатъчен повод да уплашим лошо папагала си. Накарайте приятелите си да свалят шапките (тип бейзболни, или мексикански) преди да влезнат в стаята, където е папагалът. Оставяйте нощно осветление в стаята с папагала и пускайте щори, така че стаята да не се облива в светлина най-неочаквано през нощта. Осъзнайте факта, че папагалите в плен нямат избор, когато са с подрязани криле и затворени в клетка.
Папагалите имат нужда от чист въздух и слънчеви лъчи навън, в пространство, което им осигурява физическа сигурност. Това е неопровержима необходимост и не е въпрос на желание или избор. Помислете например, как бихте се чувствали вие, ако ви кажат, че трябва да прекарате остатъка от живота си у дома… без възможност да излезнете навън и да погледнете дърветата, да чуете ромона на течаща вода, или да почувствате слънчевите лъчи върху кожата си, или вятъра в косите си… никога повече? И въпреки това, повечето стопани на папагали, никога не помислят дори да направят усилието и разходите свързани с изграждането на голяма волиера на открито, която същевременно да осигурява сигурност на папагала.
Независимо от това, много стопани на птици разказват за опита си с изнасяне на папагала навън върху рамото им, или оставен на клон на някое дърво. Никога не правете това! Дори, ако не съзнавате напълно реалната опасност от присъствието на хищни птици, вашият папагал ги усеща. Говорила съм с много стопани, които са наблюдавали как папагалът им бива отнесен от сокол… същият този папагал, който е стоял на пръчка до тях само миг преди това.
За да осигурите безопасност и усещане за сигурност, разстоянието между пръчките на волиерата не бива да е по-голямо от 1.5 х 7.5 см. Поне половината от покрива трябва да е покрита с материал, който осигурява сянка и защита от взора на хищници. Размерът на волиерата също така допринася за чувството за сигурност.
Папагалите се нуждаят от възможност да се движат, когато са навън. Те имат нужда да излизат на слънце и да се скриват от него, да бъдат на видно място и да бъдат скрити. Както съм писала и преди, папагалите имат усет за пространство. Те ще пляскат с криле и ще се упражняват повече в по-голямо пространство. Всяка волиера на открито трябва да бъде поне 1.80 метра широка. Една от любимите ми е 1.80 м широка, 1.20 висока и 1 метър в дълбочина. Тя се поставя на крака и дава достатъчно място за упражнения дори на голямата ми ара да се къпе и да се движи. Съществуват най-различни волиери и всеки стопанин на папагал трябва да предвиди този разход като необходимост като разгледа различните видове, които има на пазара преди да избере такава, която най-добре отговаря на нуждите му и тези на папагала му.
И последно, като изключително интелигентни същества, папагалите имат огромна нужда от възможности да изучават нещата около себе си. Често изразяваните протести от стопани към препоръки като тези по-горе показват липсата на такива възможности на папагалите в ранните им години. Най-доброто и най-точно твърдение, което съм чувала да бъде правено по отношение на папагалите е “Папагалите са това, което направите от тях.” Ако един млад папагал е ял голямо разнообразие от храни, включително сурови плодове и зеленчуци и пелети, тогава той ще харесва тези храни и като порасне. Ако са му предоставяни неща за разрушаване, когато е бил млад, той ще продължи да бъде активен в това отношение и като порасне. Ако е къпан, когато е бил млад, той няма да се противопоставя на това изживяване като порасне. Ако е имал възможност да се радва навън като малък, той ще продължи да обожава това усещане, когато порасне. Ако е имал възможност да лети като малък, той ще се научи да избягва опасностите в дома и ще се упражнява свободно и с радост, когато порасне.
Заради начина, по който папагалите са генетично програмирани, в ранните си периоди на развитие преди достигане на полова зрялост те са движени от импулс да изучават всичко, което могат, от заобикалящата ги среда. След като достигнат своята зрялост, те автоматично реагират с подозрение на всичко ново поради природно дадения им статут на плячка. Ето защо възможностите за опознаване на новата среда, които са били осигурявани на един папагал в най-ранна възраст пряко ще повлияят на качеството на живота му през цялото му съществуване в клетка. Продължителността на този период на съзряване е различен в зависимост от големината на папагала. При по-малките породи като например корели и conures той е от около една година до 18 месеца. За амазоната и африканския сив папагал (жако) продължителността е от две до три години. А за по-големите като ара и какаду той може да трае между три и пет години. Аз съм против купуването на млад папагал от човек, който отсъства от дома си повече от девет часа на ден и не може да осигури на папагала си поне 3-4 часа време извън клетката всеки ден.
Един зрял папагал, който отбягва пресни храни, проявява страх на открито, свива се уплашено, когато го къпем, стои на едно място по цял ден и избягва новите неща, които му поставяме в клетката, просто никога не е имал достатъчно опознавателни възможности за тези неща, докато е бил малък. Но такъв по-възрастен папагал също има нужда от опознавателни занимания. Не трябва да се примиряваме и да оставяме положението, както е, с извинението, че папагалът не харесва тези неща. Вместо това стопанинът би трябвало да научи повече за техниките за обучение и да работи с папагала си, за да го научи да приема тези преживявания и да се забавлява с тях. Не е толкова трудно, както може да изглежда на пръв поглед.
Освен това, повечето поведенчески проблеми ще бъдат решени, когато стопанинът влезе в ролята на обучаваш, на учител и увеличава възможностите за опознаване на нови неща. Насърчавам всеки стопанин на папагал в допълнение на това да представя нови неща и усещания на птицата, да разучи и прилага метода clicker training за обучение, като евентуално го научи и на някои “глупави папагалски номера”. Това обучение има огромно значение за качеството на живот на папагала.
Време е тези от нас, които се радват на присъствието на папагали в домовете си, да престанат да им възлагат очаквания за изграждане на връзка и вместо това да се отнасят с тях като към “друг свят”. Просто им се радвайте, грижете се добре за тях и нека това да е всичко. Приемайте го като начин да уважавате дивата природа на папагалите … както и “дивото” само по себе си. Престанете да изисквате от папагалите винаги да ви показват обич и никога да не реагират с нещо по-малко от обич. Приемете истината, че нашата обич към папагалите ни ще се променя през дългия съвместен живот с тях. Същото се отнася и за тях. Което не ни освобождава от отговорността ни към тях.
Това приемане на отговорност безкористно да отвръщаме на нуждите на нашите папагали в клетки е огледалният образ на същата такава отговорност, която носим и пред свободните папагали, което трябва да помним винаги. Опитът ни с нашите домашни кучета и котки не изисква от нас по-голяма отговорност поради факта, че връзката им с дивата природа отдавна е била заличена през вековете на опитомяването им. Папагалите обаче не са опитомени и тяхната среда бива разрушавана с всеки изминал ден …. Убедена съм, че е критично важно за духовното ни развитие като човешки същества да уважаваме дивото в природата по всеки възможен начин.
В сборника си кратки есета, озаглавен “Малкото чудо”[ix], Барбара Кингсолвър разказва за нейни приятели, които отишли в Канкун. Те били ужасени от все по-явното опустошаване на горските местности. Кингсолвър разказва, че в желанието си да съхранят част от това удивително място, приятелите й взели със себе си няколко откъснати орхидеи.
Кингсолвър споделя: “Бях възхитена от стореното от тях и заедно с тях съпреживявах мъката им при вида на тези смачкани крехки и редки живи създания. И въпреки това, ако аз трябваше да решавам, мисля, че нямаше да се чувствам добре с възможността да извлека облага от разрушаването на едно неприкосновено място, пък била тя и просто естетическа наслада. Може и да греша, а може би наистина няма правилен начин, по който да се погледне на този въпрос, но сърцето ми подсказва, че е по-добре да изстрадаме всичко загубено, отколкото да запазим шепа орхидеи. По-добре е да изживеем гнева и болката си от загубата, да се противопоставим на реалната възможност скоро да не остане нищо за губене, да съзерцаваме орхидеята сред природата, отколкото да получим било то и най-малкото удоволствие за сметка на тези малки, обречени останки от един свят, който е загубен завинаги. През цялата ни история, гневът и болката са били двигател на непримирими битки за промяна. В оранжерията тези орхидеи ще цъфтят известно време, и след това, след някоя и друга година, ще загинат. А джунглата е форма на вечен живот, мимолетен и траен като самата представа за любовта или неизвестността. Тя не може да се колекционира.”
И въпреки това … точно това сме направили ние. Колекционираме своите трофеи … нашите жака, амазони, какаду. Папагали, които по природа са надарени с жизнеността и енергията на крилати създания, ние държим в клетки и им подрязваме крилете, за да спрем полета им…. не за нещо друго, а за собственото ни удоволствие. По думите на Кингсолвър, може би няма правилен начин, по който да гледаме на това. И аз определено не искам да кажа, че трябва да върнем папагалите си в дивата природа. Нито имам предвид, че е погрешно да ги държим в клетки и да им се радваме. Това, което искам да кажа обаче, е да правим това с мисъл, със съчувствие и с респект.
…. и с осъзнаване на факта, че сме длъжници на папагалите … на тези в домовете ни….. и на другите, на свобода в природата. Ако приемем тази истина и постъпваме според нея, това ще ни направи по-добри в грижите ни към папагалите ни в клетки. Тя ще ни помага да не приемаме за даденост пернатите в домовете си, както и да сме винаги наясно с необходимостта вечно да търсим по-добрите начини да се грижим за тях в плен в домовете ни и да ги съхраним в дивата природа.
[ii] Caught in the Net: the Self, the Soul, and the Psittacine – Pamela Clark
[iii] The Outermost House – Henry Beston
[iv] Love Signs – Linda Goodman
[v] Пелети – концентрирана храна, наподобяваща много тази за кучета и котки, която може да се намери на пазара у нас. Пелети се съдържат в някои зърнени смески, предлагани напоследък на пазара у нас – например храната на Padovan за големи папагали. Напоследък забелязвам да се продават и само пелети –
[vi] World Parrot Trust – http://www.worldparrottrust.org/
[vii] Companion Parrot Quarterly – http://www.companionparrot.com/ – популярно американско списание за папагали, известно преди като “the Pet Bird Report”, излизащо четири пъти в годината
[viii] Feathers, Flight and Parrot Keeping – Pamela Clark
[ix] Small Wonder – Barbara Kingslover – a collection of short essays